ШОФАР октомври 2024

Един от първите еврейски последователи на Йешуа в съвременната държава Израел говори за чудесата, които е преживял по време на войната на Йом Кипур (източник: All Israel News)

Много от дългогодишните християни приятели на Израел в България ще си спомнят месианския евреин с български произход Ари Бар Давид, който беше основен говорител на една от конференциите на ХПИ през далечната 2001 г. в Петдесятната църква в гр. Бургас. Миналия месец той даде интервю за сайта All Israel News, в което разказва как е оцелял от кървавите битки в Синайския полуостров през 1973 г.

Когато през 1948 г. еврейската държава е възстановена, в страната живеят само 23 еврейски последователи на Йешуа. Сред тях са Ари Бар Давид, чиито родители са направили алия от България, и седем членове на неговото семейство. Ари е роден в Йерусалим през 1947 г. - една година преди тогавашният министър-председател Давид Бен Гурион да обяви възстановяването на еврейската държава. Той е само на една година, когато нацията се възражда през май 1948 г. в изпълнение на библейските пророчества.

Личната история на Ари Бар Давид и семейството му е преплетена с историята на Държавата Израел.

Бар Давид се сражава в пет различни войни в редиците на израелската армия, както като редови войник, така и като командир. Войната на Йом Кипур през 1973 г. е една от тези, които той казва, че никога няма да забрави. Не само заради екзистенциалната заплаха, пред която е изправен Израел, когато е изненадан от нападението на Египет и Сирия, но и благодарение на чудесата, които е преживял в Синайската пустиня като командир, водещ еврейски войски в битка.

Остават само няколко часа преди да се чуе сирената и да дойде време отрядът на Ари Бар Давид да бъде изпратен на фронтовата линия на Синайския полуостров, за да се изправи срещу Втора египетска армия. Той се опитва да повдигне духа на войниците си, които принадлежат към парашутната бригада под командването на тогавашния израелски генерал и в последствие министър-председател на Израел - покойния Ариел Шарон.

„Изведнъж пристигна един войник от друга бригадаисилно извика: „Има ли тук Ари?“, разказва Бар Давид. Аз отговорих: „Да, аз съм. Защо?“След това войникът казал: „Вижте, имаме няколко войници от нашето подразделение, които дойдоха от САЩ и казаха, че са се срещали сорганизацията „Евреи за Исус“… Знаем, че вие сте един от тях... Така че ви молим, ако можете да дойдете в нашето подразделение и да ни разкажете повече“.

За негово учудване все повече и повече израелски войници започват да се събират около Бар Давид в пълния мрак на нощта преди битката.„Говорих им за Йешуа в продължение на може би 40-45 минути... Изгубих представа за времето. И никой не ме спря. Трябва да имате предвид, че поне една трета от тях бяха религиозни [ортодоксални евреи]. Те бяха с кипа на главата. Но никой не ме спря и аз говорих“, спомня си Ари.

„Направих всички грешки, които някой би могъл да направи! Споделих за кръвта на Исус. Споделих за прошката, която Той може да даде, както е простил на човека, който е бил разпнат с Него на кръста –да, дори на разбойника! Той му каза: „Днес ти ще бъдеш с Мен в рая“. Знаете ли, не можех да повярвам, че никой не ме спря да говоря за Йешуа“.

По някое време Бар Давид казва, че е бил прекъснат от един религиозен войник, който се оказал и равин. Веднага след това обаче други двама войници, които били до него, го смъмрили с думите: „Млъкни! Той поне ни окуражава!“

На следващата сутрин някои от войниците се приближават до Бар Давид, за да му благодарят за насърчението и да му стиснат ръката. Те успяват да го разпознаят, въпреки че всички са били с камуфлажна боя на лицата си. „Бяха толкова благодарни за случилото се предишната вечер“, казва той. Въпреки това Бар Давид не си прави илюзии. Той знае, че не всички от войниците му са доволни от факта, че е споделил с тях вярата си в Месията Йешуа.

„Ако Йешуа не е Божият син, ако всичко, което споделих, е ерес, искам да бъда първият убит от нашето подразделение!“, казал им той в Синай. „Не говори така!“, го смъмрят те.„Наистина го мисля, нека да бъда убит! Но ако не, ще видите с очите си!“

Точно тогава египтяните откриват огън по отряда на Бар Давид. Евреите попадат в засада. Войниците около него, включително един командир, са застреляни.

„Около мен свистяха стотици куршуми. Знам какво говоря. Аз съм музикант. Чувах куршумите много добре, но никой не можеше да ме докосне. Усещах го.“ Бар Давид оцелява.

Той споделя: „Това беше първият път в живота ми, когато разбрах какво означава, че хиляди ще паднат от дясната ти страна и десет хиляди от лявата ти страна, но до тебе няма да се докоснат.“

Бар Давид си спомня мига, в който първият му командир е убит в битка в Синайската пустиня, което бележи момента, в който той поема командването.Посред нощ той получава заповед да оттегли войниците си до определена точка.

„Обръщам се към този високопоставен офицер и му казвам: „Виж, нямам представа къде точно се намираме“, спомня си Бар Давид. „Беше пълен мрак. Но нещо повече - имаше три танка, които бяха поразени от противотанков гранатомет и бяха унищожени. Навсякъде - огън и дим. Даже на небето не се виждаха звезди, по които да се ориентираш.“

Навсякъде около тях избухват египетски бомби.Бар Давид се обръща уверено към войниците си и им казва да го последват.Той има една единствена мисия: да ги изведе на безопасно място.

„Ако ви кажа да бягате, бягайте. Ако ви кажа да залегнете, залегнете“, заръчва той на войниците.

Въпреки че за него е невъзможно да се ориентира, Бар Давид знае - просто знае - че Бог ще му покаже къде точно да отиде.Но как би могъл да сподели увереността си с ранените еврейски войници в зоната на бойните действия?„Щяха да помислят, че съм полудял“, казва той.

Изведнъж младият командир вижда светлина в далечината. Това не бил танков проектор или нещо подобно.„В последствие офицерите ме попитаха за тази светлина. Казах им, че никога преди не съм виждал такава светлина“, разказва той.Това била най-ярката светлина, която някога е виждал. И точно като светлината, която апостол Павел видял по пътя за Дамаск, казва Ари, светлината започнала да му говори.Воден от Святия дух, Бар Давид извикал на войниците си: „Бягайте към светлината!“Навсякъде около тях избухват бомби и летят куршуми. Те трябвало да се измъкнат.

„Аз просто следвах светлината. И изведнъж, както се появи... така и изчезна... В момента, в който изчезна, поне разбрах, че вече сме много близо до нашата част“, каза Бар Давид. „Помолих се: Господи, просто ми дай мъдрост, за да избегна нова конфронтация с египетските сили“.Молитвата му е чута.

Бар Давид казва, че това е било най-великото преживяване в живота му.„Когато преминеш през нещо подобно, разбираш, че животът ти не ти принадлежи. Той принадлежи на Него“, казва той.„Разбирате ли? За това се моля. Моля се и за моите внуци днес. Знам, че е необикновено Бог да ви покаже Себе Си, както направи с мен. Светлината. Преживееш ли нещо такова, целият ти живот се променя“.

„Бог е на наша страна“, казва Бар Давид на интервюиращия го. Той е убеден в това и днес - в разгара на войната в Газа - точно както са били убедени родителите му и евреите през 1948 г., когато избухва войната за независимост на Израел. „Бог ни върна от древността, изведе ни от Холокоста, защото обеща да го направи и го направи. Той каза: „Не ви доведох на това място, за да ви убия - а точно обратното... за да ви изградя, да ви събудя, да ви накарам да се държите за Моето име“, казва Бар Давид.

На една от първите си пресконференции след клането на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. премиерът Бенямин Натаняху нарече настоящата война в Газа „Втората война за независимост на Израел“. Бар Давид, който е преживял тази война като малко дете - и е служил като командир от израелската армия в пет други войни - не смята, че двата конфликта са точно съвместими. „Не можем да ги сравняваме... През 1948 г. загубихме 1% от населението си. Шест хиляди души от общо 600 000 бяха убити“, казва той. Екзистенциалната заплаха е била много по-сериозна тогава, когато армиите на Египет, Йордания, Ирак, Сирия и Ливан нахлуват в новосъздадената държава. Израел и евреите можеха наистина да бъдат унищожени, както бяха унищожени в Европа. „Каква е най-голямата разлика според мен?“ Бар Давид продължава: „Това е усещането, че Бог е на наша страна на 100 %“. Ари Бар Давид казва, че Израел е дал много повече жертви през 1948 г., но израелците са били по-обединени и са вярвали, че Бог ще им донесе победата.

Подобно усещане резонира и сред войниците на израелската армия, които в момента се сражават с терористите от „Хамас“ в Газа. Въпреки това Бар Давид изрази загриженост по отношение на едно различно настроение, което изглежда преобладава в тила.

„Понякога имам чувството, че днес хората са обезверени“, казва Бар Давид. Като командир по време на Шестдневната война той е научил, че обезверяването по време на война може да бъде толкова опасно, колкото и „чумата“.

Ари отбеляза, че част от националното разочарование се дължи на ситуацията със заложниците, тъй като над 100 израелски заложници, които бяха пленени от „Хамас“, вече повече от година са държани в плен в Газа. Той обаче припомня, че след войната от 1948 г. в Йордания е имало стотици израелски пленници, но тогава националното отношение към ситуацията е било различно - тя не е предизвикала толкова дълбоко разделение в обществото. Днес някои израелци смятат, че връщането на заложниците трябва да бъде основен приоритет във войната - независимо от цената. Други, като премиера Натаняху, настояват, че това е една от основните цели, но не единствената. Те смятат, че гарантирането, че „Хамас“ няма да остане на власт в Газа и че ивицата никога повече няма да застрашава Израел, е също толкова важно и двете цели не се изключват взаимно. 

Близкият изток: История на един журналистически провал (автор: Нилс А. Хог, Gatestone Institute)

На 15 май 1948 г. (само ден след възстанояването на еврейската държава) пет арабски армии започват война срещу Израел - и я губят. Оттогава много араби наричат тази загуба накба (катастрофата). Оттогава те търсят съчувствие за загубата на войната, която са започнали. Ако са нещастни, може би изобщо не е трябвало да започват тази война.

На онзи 15 май военни сили от Египет, Сирия, Трансйордания, Ливан и Ирак „нахлуха в ерец Израел само няколко часа след като британците се изтеглиха от Палестина и Израел обяви своята независимост“. Дотогава всеки, роден там, е бил „палестинец“. Християни, евреи и мюсюлмани са били „палестинци“. „Мястото на раждане“ във всеки паспорт беше отбелязано с печат „Палестина“, тъй като това е било името на този район в Османската империя, наследено още от римско време, когато през 135 г. сл. Хр. император Адриан в опитите си да унижи покореното еврейско население и да изличи спомена за еврейска държава по тези места, нарича завладяната територия „Палестина“ по името на древните врагове на Израел – филистимците. Следва да отбележим обаче добре известния научен факт, че между древните филистимци и днешните палестинци, които в същността си са араби, няма нищо общо, нито генетически, нито културално. Арабите, които са избягали по време на боевете, вероятно са предположили, въз основа на пропагандата, която са чували, че напускането на района ще улесни арабските армии да избият евреите. Вероятно планът е бил да се върнат скоро, за да приберат плячката.

Когато арабските войски били разгромени и някои от избягалите хора се опитали да се върнат, им било казано, че не са били лоялни, и им било отказано да бъдат допуснати. Именно избягалите араби и техните потомци сега се наричат палестинци. Те са просто араби, които са избягали от Израел по онова време и не са били допуснати обратно.

Добре пазената тайна (и то не според кой да е), а според покойния висш служител на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), Зохир Мохсен, палестинският народ не съществува:

„Палестинският народ не съществува. Създаването на палестинска държава е само средство за продължаване на борбата ни срещу държавата Израел за нашето арабско единство. В действителност днес няма разлика между йорданци, палестинци, сирийци и ливанци. Единствено по политически и тактически причини днес говорим за съществуването на палестински народ, тъй като арабските национални интереси изискват да поставим съществуването на отделен „палестински народ“, който да се противопостави на ционизма. По тактически причини Йордания, която е суверенна държава с определени граници, не може да предяви претенции към Хайфа и Яфа, докато аз като палестинец несъмнено мога да поискам Хайфа, Яфа, Беер-Шева и Йерусалим. Въпреки това, в момента, в който си възвърнем правото на цяла Палестина, няма да чакаме и минута, за да обединим Палестина и Йордания.“

В статия на професор Тимъти Бентън от 2019 г. се отбелязва: „Основаването на ООП, сега известна като „Фатах“, няма нищо общо с желанието за държавност. В целия си устав тя отново и отново заявява, че единствената ѝ цел е унищожението на Израел, нищо повече. Така започва палестинският разказ. Те се нуждаеха от история, която да стои зад тяхната нужда.“

Арабите, които не са напуснали Израел по време на Войната за независимост от 1948 г., и техните потомци все още живеят там като израелски араби, пълноправни граждани със същите права като евреите, освен че са освободени от военна служба. Израел не иска никой да се бие с брат си. Тези израелски араби сега съставляват 20% от населението на Израел и заемат видни позиции в медицината, бизнеса, журналистиката, съдебната система, имат представителство в израелския парламент и дори във Върховния съд на Израел. Твърдението за апартейд е клевета. За разлика от тях, на арабите, които са избягали в Ливан през 1948 г., все още е забранено да заемат всякакви достойни длъжности. Някои араби наричат това истинския апартейд.

По време на Войната за независимост от 1948 г. и в годините след нея Израел приема приблизително същия брой еврейски бежанци, които са били изгонени от арабските държави, какъвто е и броят на арабите, които са избягали от Израел - приблизително по 800 000 за всяка страна. За разлика от евреите обаче арабските държави отказаха да допуснат своите арабски „братя“ като пълноправни граждани и поискаха те да се „върнат“в страната, която току-що доброволно бяха напуснали. Оттогава насам много арабски държави и врагове на Израел използват тези хора и техните потомци като политически пешки, за да протестират срещу това, че Израел е отказал да ги допусне, след като те са започнали война, за да го изтребят.

През 1967 г. арабите започват нова война - и я губят. Израел, след като предупреди Йордания да не влиза във войната - предупреждение, което тя пренебрегна - си възвърна земята, включително части от Йерусалим, които Йордания беше завладяла в незаконната предишна война. Израел също така влезе отново в своята историческа родина - Юдея и Самария, на западния бряг на река Йордан, която разделя двете държави. Именно тогава започнаха твърденията, че Йерусалим и Западният бряг са уж „окупирани“. Те наистина бяха „окупирани“ – незаконно- от Йордания след войната през 1948 г. Това, което никога не се казва, е, че предполагаемите „окупатори“ – евреите - исторически са „окупирали“, т.е. населявали тази земя в продължение на почти 4000 години.

Въпреки това призивите към Израел да прекрати предполагаемата си „окупация“ започнаха да се излъчват не само от ислямистките медии, но дори и от уважавани журналисти на запад. За съжаление, тези твърдения никога не се основават на история или факти, а изглежда идват от идеологически митове, породени от теории за социална справедливост, реални и въображаеми жертви.Историята и фактите разкриват редица погрешни предположения за уж незаконната „окупация на палестински земи“ от страна на Израел. Когато например премиерът на Норвегия Йонас Стор определи едностранното признаване на държавата Палестина като „инвестиция в единственото решение, което може да донесе траен мир в Близкия изток“, той показа много лошапреценка на реалността. Нито Палестинската автономия [ПА] на Западния бряг [Юдея и Самария], нито „Хамас“ в ивицата Газа, нито палестинците като цяло се стремят към решение, основано на съществуването на две държави. Те съвсем открито се стремят към решение с една държава, а именно - тяхната - ипълно унищожение на Израел.

Струва си да се проучи как се появяват тези едностранчиви статии, предложения и убеждения, освен разбира се, факта, че зад тях стоят откровен антисемитизъм и антиционизъм.Част от вината може да се припише на неспазването на основните принципи на журналистиката, а именно - да се разследват фактите и след това да се види докъде водят те. В днешния натоварен новинарски поток журналистите често нямат време или може би смятат, че не трябва да се занимават с проучване на истинската история и фактите зад популяризираните предположения. Възможно е редакторите им да им казват, явно или открито, кои истории да представят и кои не.В критични моменти в едно поляризирано общество, каквото е настоящото, независимо мислещите писатели - тези с критичен поглед, почтеност и обективно, безпристрастно отношение, което е от съществено значение за общото благо на тяхната аудитория - изглеждат застрашен вид.Това насочва вниманието ни към въпроса за Земята.

Според ислямистите „палестинската земя“ се простира от реката (Йордан) до морето (Средиземно море), което ражда модерния лозунг, предпочитан от антиционистката тълпа от посветени деконструктивисти: „От реката до морето Палестина ще бъде свободна“. Не е обяснено защо съседната територия на Йордания, от другата страна на реката, не е включена в териториалните им претенции. Земята, която включва части от Йордания, според Балфурската декларация на британското правителство от 1917 г., което тогава управлява тези територии в Близкия изток, е официално обещана като „национален дом за еврейския народ“. И въпреки че първоначално на евреите е трябвало да бъдат дадени и части от съвременна Йордания, Израел никога не е претендирал за тях. Всъщност в последствие евреите се съгласяват да им бъде дадена много по-малка част от територията, официално описана в Балфурската декларация, и никога не са предявявали претенции.

В онлайн изданието си от 4 юли 2024 г. в-к „Wall Street Journal” публикува материал, озаглавен „Тази година Израел е заграбил повече земя, отколкото през която и да е година през последните три десетилетия“. Става дума за частите от Западния бряг, които библейски е по-правилно да се наричат Самария и Юдея или „сърцето“ на Израел. Израел не може да „заграби“ собствената си земя. Съществува историческа, правна и етична обосновка за признаване на законните права на собственост на Израел върху цялата му земя, включително Газа, Западния бряг и Трансйордания (Йордания), както първоначално е предвидено не само в Декларацията на Балфур, но и в Конвенцията от Сан Ремо от 1920 г. Това разпределение е допълнително разделено от Уинстън Чърчил през 1921 г., за да се удовлетворят претенциите на хашемитския емир Абдула.

Претенциите за територия обикновено се потвърждават от различни фактори, включително от международното право. В случая с еврейските претенции върху Земята потвърждението идва и от историята на Израел, неговите древни документи, религиозни текстове, традиции, археологически находки и евреите, които са живели в същата земя повече от 3600 години. Нека не забравяме, че макар и болшинството евреи да са били разселени по целия свят още след 70 г. сл. Хр., еврейското присъствие в древната Земя на Израел, никога не е преставало. Макар и малцинство евреите са обитавали тези територии непрекъснато от библейски времена. Евреите са запазили историческия си език, култура и религия в продължение на почти четири хилядолетия и са единственото останало племе в региона, което може да докаже древното си наследство и идентичност.

Всички тези и други фактори дават основание за легитимност на претенциите на Израел, а именно, че еврейският народ е законен собственик на цял Израел. Затова е необходима голяма доза целенасочен когнитивен дисонанс, религиозен фанатизъм, невежество, наивност или дори антисемитизъм, за да се отрекат претенциите на Израел. Когато се вземат предвид всички тези съображения, е разбираемо, че известният експерт по международно право Жак Готие призовава еврейския народ: „Никога не позволявайте на хората да ви казват, че сте нарушители. Това е вашата земя; тя ви е дадена по закон“.

Признаването на 28 март 2024 г. от Норвегия, Ирландия и Испания на несъществуваща палестинска държава - такава, която няма функциониращо правителство, определяема граница и дори жизнеспособна икономика - показва антисемитски пристрастия от страна на тези държави в сравнение с отношението на другите европейски държави, които понастоящем не приемат легитимността на несъществуваща палестинска държава. Въпреки че 145 от държавите-членки на ООН „понастоящем признават палестинската държава, това не я прави такава“, пише авторът Джеймс Синкинсън. Какво точно означава признаването на такава държава на практика? Изключителна ислямистка собственост върху земята? За кои точно земни площи става дума? Потвърждават ли те легитимността на радикалния ислямизъм и джихадисткото правителство със собствена армия? Кой е компетентен да взема тези решения? Ами евреите и техните претенции? Дали резултатът ще бъде джихадистка, ислямистка, палестинска Газа и Западен бряг с малко земя между тях за евреите, така че в крайна сметка те да бъдат изтласкани или убити? Предвид тези и други въпроси „признаването“ е безсмислено. Едностранното признаване на „Палестина“ неминуемо ще доведе до още една провалена държава, населена с джихадистки терористи, открито желаещи да повторят върху населението на Израел кланетата от 7 октомври 2023 г.

На 17 юли 2024 г. Израел утвърди правата си върху земята. Израелският парламент, Кнесетът, прие резолюция, с която отхвърли създаването на палестинска държава „на което и да е парче земя западно от река Йордан“. Ситуацията вече е ясна. Няма никакъв шанс Израел да се съгласи с така нареченото „решение за две държави“ по палестинския въпрос. Ето защо, когато на 19 юли, два дни след резолюцията на Кнесета, Международният съд ООН направи констатация, че „израелските селища на Западния бряг и в Източен Йерусалим, както и свързаният с тях режим, са създадени и се поддържат в нарушение на международното право“, премиерът на Израел Бенямин Натаняху отговори „Еврейският народ не е окупатор в собствената си земя, включително в собствената си столица Йерусалим, нито в Юдея и Самария, нашата историческа родина. Нито едно абсурдно становище в Хага не може да отрече тази историческа истина или законните права на израелците да живеят в собствените си общности в родината на нашите предци.“

Журналистите заблуждават аудиторията си, като подкрепят, без да полагат усилия да разследват, позицията на много политически лидери на Запад. Спазването на редакционната култура може да бъде смекчаващ фактор, но все пак журналистите, достойни за това име, са готови да разкрият истинската история. Когато ООН гласува че „Палестина има право на държавност“, френско-канадският адвокат и учен Жак Готие отбеляза, че „много хора нямаше да подкрепят тази лъжа, ако знаеха истинските факти“.

Съответно задачата на смелите журналисти е винаги да проучват внимателно основателността на твърденията на всяка от страните. Ако те направят това в този случай, резултатът става ясен: Земята принадлежи на еврейския народ и на онези, които той е приел да живеят заедно с него там. Тъй като това не е заключението, към което се стремят много автори и техните редактори, пропагандата на теорията за палестинците като жертва по всяка вероятност ще продължи.