ШОФАР май 2025

Гласът на заложниците – животът в плен в Газа: смърт, страх и мъчения, но и завръщане към вяратав Бога (източник: Ynetnews, All Israel News, Israel Today, Times of Israel)

Все повече заложници избират да говорят за времето си в плен в Газа, като начин да превъзмогнат преживяното и да започнат живота си отново, но и като начин да не позволят на света да забрави, че 59 израелци все още са в ръцете на терористите от „Хамас“.

Отказът на света като цяло да се даде гласност на сексуалните престъпления на 7 октомври подтиква Амит Сусана публично да разкаже случилото се с нея в плен. „Светът продължава да си затваря очите, а организациите в защита на правата на жените продължават да мълчат за случилото се с хиляди жени на 7 октомври и след това в Газа“, казва тя. „Да изляза с лицето си, с името си и да разкажа в подробности какво преживях в Газа имаше по-голям ефект, отколкото очаквах.“ Сусана е била подложена на сексуално насилие, след като е била отвлечена от дома си в кибуц Кфар Аза. След освобождаването си тя споделя подробности за случилото се, което позволява на медицинските специалисти да документират жестокостите, на които е била подложена. Отвличането на Сусана, което терористите на „Хамас“ предават на живо, се превръща в един от най-емблематичните кадри от този ден. На кадрите се вижда как Сусана се бори да се освободи от тълпата терористи, които я влачат през полето към Газа. Тя успява да ритне един от главорезите и да го събори на земята. Тя прекарва 55 дни в плен, преди да бъде освободена като част от първото споразумение през ноември 2023 г. Тя е първата освободена заложничка, която започва да говори за сексуалното насилие, извършено срещу нея. „Това, че моята история започва с борбата ми срещу терористите в полето, ме накара да се страхувам, че като разказвам за сексуалните посегателства върху мен - това ще отнеме от смелостта ми“, споделя Сусана. „Впоследствие обаче хората ми казаха, че смелостта ми да разкажа за издевателствата над мен е също толкова голяма, колкото и в битката ми в полето“, добави тя. През април тя беше удостоена с наградата „Жени на смелостта“, връчена от Мелания Тръмп.

През април Елия Коен, който преживя 505 дни в плен на „Хамас“, за пръв път разказа публично подробности от отвличането си и преживяното като заложник в Газа. Елия беше отвлечен от музикалния фестивал „Нова“. Заедно с приятелката си Зив Абуд и други младежи от фестивала Елия се скрива в едно бомбоубежище, което впоследствие си спечелва печалното прозвище „убежище на смъртта“, тъй като почти всички скрили се там са застреляни или опожарени от „Хамас“. Елия е сред отвлечените, а приятелката му Зив оцелява само защото е затрупана от десетки опожарени тела. Елия разбира, че тя е оцеляла едва след като е освободен от Газа. Той казва, че избира да говори публично, надявайки се, че това ще помогне за освобождаването на останалите заложници, сред които е Алон Охел, с когото се запознава, докато се крият в бомбоубежището и който все още се намира в Газа. Елия казва, че не може да забрави момента, в който е отвлечен: „Видях трима терористи с телефони, които ни снимаха, с безумни, налудничави усмивки на лицата си. Видях пикапи и десетки терористи“, казва той. Докато карали към Газа, той чул терористите да крещят от радост, „празнувайки, сякаш са победили“. Отвлечените израелци са бити с приклади на пушки, тъпкани и плюти. Един от заложниците се опитал да избяга, като скочил от автомобила. „Той ни каза: „Скачам“. Казахме му да не го прави, но той скочи. Терористите  спряха камиона, застреляха го и продължиха да карат към Газа, сякаш нищо не се е случило“.

При пристигането си в Газа Елия получава разрешение да си вземе душ. „Това беше първият път, когато се видях в огледало - бях целият в кръв, по лицето и тялото ми имаше парчета изгоряла кожа. Погледнах се и си помислих: „Не мога да повярвам, че по мен има части от тела“. Той казва, че в този момент е решил да оцелее: „Казах си: Трябва да се прибера у дома. Ще им дам това, което искат, ще играя играта им.“ Скоро след това някой, който се представил за лекар, прегледал огнестрелната му рана и казал, че ще отстрани куршума - без упойка. Той дал на Елия парче плат, което да захапе, и го предупредил: „Не можеш да крещиш. Ако тълпата отвън те чуе, ще влезе - и аз не мога да те защитя“.

После ги вкарват в тунелите: „Тогава видяхме веригите. Стегнаха ги здраво. Врязаха се в краката ми.“ Терористите свалят веригите само по време на редките душове - веднъж на два месеца. Елия споделя мнението и на други заложници, че най-тежката част от пленничеството е гладът. „Можеш да преживееш униженията, обидите, веригите, но гладът е ежедневна битка. Става въпрос за оцеляване. Терористите знаят, че те измъчват с глад. Веднъж или два пъти седмично влизаха в стаята и казваха: „Събличайте се“, спомня си Елия. Похитителите проверявали колко слаби са заложниците и решавали дали да намалят порциите им с храна.

Елия си спомня за емоционалния момент, в който му съобщават за предстоящото му освобождаване - и за мъката да остави Алон Охел зад гърба си. „Алон изпадна в паника. Беше ужасен и започна да плаче. Погледнах го и му казах: „Братко, аз излизам на 1 март, а ти на 8 март - всичко ще е наред“. Наистина вярвах, че втората фаза на споразумението ще настъпи бързо“. Той споделя подробности за състоянието на Охел. „Той е сляп с едното око и вероятно не се справя добре. Прекарахме много време в разговори - дълбоки, емоционални разговори. Прегръщахме се, плакахме. Казах му да остане силен. Обещах му, че дори когато изляза, няма да го забравя“. Елия си спомня и за един момент само седмица преди освобождаването си. „Седяхме заедно. Следващият понеделник беше рожденият ден на Алон. Той се обърна към пазачите ни и каза: „Рожденият ми ден е следващата седмица - нека се прибера у дома“. Каква детска наивност… А терористът го погледна и не знаеше как да реагира“.

Много от освободените пленници и техните семейства казват, че това, което ги е крепяло по време на пленничеството, е била вярата им в Бога. Те споменават за видими чудеса, които са им се случили, след като са призовали Бога и са Го помолили да им даде знак на надежда.

Омар Шем Тов, който прекара около 500 дни в плен, казва: „Онзи, който разделя светлината от мрака, е силен - от първия миг знаех и чувствах, че не съм сам, че Творецът на вселената бди над мен. През цялото време разговарях с Него. Благодарение на вярата ми в Бога с мен се случиха чудеса. В един период се намирах в малък, тъмен тунел в продължение на 50 дни с малко храна, която с времето свършваше. На петдесетия ден, след пет последователни дни без никаква светлина, през които ядях по една бисквита на ден и пиех малко солена вода, помолих Бог да ми помогне и да ме измъкне оттам. Два часа по-късно похитителят ми пристигна и ми каза, че се местим в друг тунел. Това беше явно чудо. Дори в тъмнината имах вътрешна светлина, която ми помогна да премина през всички трудности“.

Ели Щеви - баща на Еден Щеви, който все още е в плен: „Със силна ръка и издигната мишца - намираме се в ситуация от библейски мащаб. Целият еврейски народ е в плен в Газа, заедно с всички заложници, които все още са там. Моля се и очаквам, че Бог ще даде на терористите от „Хамас“ десетте язви, както направи с Египет, докато не разберат, че трябва да освободят всички заложници. Вярвам, че Бог ни изпраща отгоре силна ръка, за да победим силите на злото, и с Божията помощ вярвам, че всички ще бъдат освободени.“

Илан Гилбоа Далал, баща на Гай Гилбоа Далал, който все още е в плен в Газа: „Следващата година в Йерусалим - историята за Изхода от Египет символизира освобождаването от робство към свобода. На тази Пасха си спомняме, че свободата е не само право, но и отговорност. Точно както Всемогъщият Бог, благословено да бъде името Му, изкупи израилтяните от робството в Египет, така и ние трябва да работим за освобождаването на всички, които са държани в плен, и да бъдем глас за тези, които нямат глас. Можем ли да мълчим, докато нашите братя и сестри страдат? Можем ли да забравим болката на техните семейства? Гай Гилбоа Далал, моят син, който е в Газа повече от година и половина, копнее да бъде свободен и да се върне към живота си, и не може да празнува празника със семейството си за втора поредна година. Ние, неговото семейство, не можем да празнуваме, докато Гай продължава да страда в плен. Когато прогласяваме „Следващата година в Йерусалим“, ние изричаме молитва за бързото завръщане у дома на Гай и останалите заложници.“

Няколко други освободени заложници също разказват как са се обърнали към Бога по един или друг начин, докато са били в плен. Решени да практикуват вярата си дори сред ужасите в тунелите, някои от тях се опитват да спазват библейските празници, като постят на Йом Кипур и отбелязват Пасха и Шатроразпъване, въпреки че не са били религиозни.

Кийт Сигел започнал да благославя храната си с благодарност, въпреки че не го е правил през по-голямата част от 65-годишния си живот, и започнал да се моли всеки ден заедно със своя съкилийник Ели Шараби, въпреки че и двамата произхождали от напълно светски семейства. „Не съм религиозен човек“, признава Шараби, „но от първия ден на отвличането си казвам молитвата „ Шма Израел“ (Слушай Израел) всяка сутрин“. На въпроса дали преди е казвал молитвата, той отговаря, че никога през живота си не я е казвал, и добавя: „Силата на вярата е невероятна“. Попитан дали усеща, че Бог е бил с него в тунелите, Шараби отговори: „Има някой, Който бди над теб“.

Агам Бергер, която излезе от тунелите с нова страст за Бога, написа на дъската, която й беше дадена, за да изпрати послание, докато беше транспортирана със самолет в Израел: „Избрах пътя на вярата“.

Освободеният през февруари 2025 заложник Саша Труфанов, който по време на отвличането си е прострелян в двата крака, каза: „Преди 7 октомври изобщо не вярвах в Бога“. Той обясни, че е израснал в атеистична общност, като подчерта, че Бог изобщо не е имал място в живота му. Нещо обаче се е случило с него дълбоко под земята, докато е бил държан в плен. „Времето, когато бях държан в Газа, и всичко, през което преминах, ме накараха да размишлявам върху живота си, за смисъла на живота, за това реален ли е Бог или не. Стигнах до разбирането, че Бог съществува.“ Той още казва: „Това ми даде много сила - да вярвам, да мога да се моля, да намирам сила в молитвата, да мога да разбера, че може би сега съм в труден момент, но изборът какво ще направя в тази ситуация е мой. Мога да бъда тъжен, мога да бъда депресиран или мога да намеря сили да направя неща, които ще ми помогнат да изляза от тази ситуация. Благодарен съм, че успях да открия тази вяра в Бога през този труден период.“

През април Саша Труфанов и семейството му се срещнаха с руския президент Владимир Путин в Кремъл, тъй като сем. Труфанови имат и руско гражданство. Срещата предизвика възмущение в Израел и сред евреите по света, тъй като Путин отправи благодарност към „Хамас“ за това, че е освободила Труфанов. Според руския президент е „необходимо да изразим благодарност“ към терористичната групировка за нейния „хуманитарен акт“. Путин изтъкна близкото приятелство на страната си с палестинския народ, като избягваше да използва думи като „отвличане“ и „заложници“ очевидно, за да не накърни чувствата на главорезите на „Хамас“. Той също така не използва думата „убийство“ по повод смъртта на бащата на Саша, който беше застрелян от терористите на 7 октомври, а просто каза: „За съжаление, бащата на семейството не присъства тук, но това е трагедия, която вероятно не си струва да обсъждаме точно сега.“

През април „Хамас“ публикува няколко видеа на все още живи заложници - Максим Херкин, който е с израелско и украинско гражданство, Едан Алекзандър, който е с израелско и американско гражданство, Бар Куперщайн, Елкана Бохот и Йосеф Хаим Охана. Някои от семействата на тези заложници за пръв път виждат доказателство, че синовете им са живи. Сред заложниците има поне още един тайландски гражданин. Повечето бяха освободени при предишните размени. На 7 октомври заедно с около 250 израелци бяха отвлечени и 31 граждани на Тайланд, които вършеха селскостопанска работа в кибуците. За всички е ясно, че „Хамас“ мразят евреите, но защо терористите изклаха 44 тайландски граждани и взеха още 31 за заложници? Тайландците не са замесени в политиката, нямат нищо общо с ничий конфликт... те просто са били там, за да си изкарват прехраната и да пращат пари на семействата си. И все пак оцелелите тайландци разказват, че терористите, нахлули в Израел в онази съдбовна сутрин на 7 октомври, са се подготвили за срещата с източноазиатските чужденци. Те са се обръщали към тайландците на собствения им език, след като са научили фразите, необходими, за да ги примамят, след което ги подлагат на жестоки екзекуции или ги завличат в Газа.

Едва ли можем да очакваме обяснение на тази жестокост. Както и няма отговор защо терористите на „Хамас“ отвлякоха от кибуците и кучета. През април шпаньолът Били се завърна у дома в Израел след година и половина в плен в Газа. Кучето е било отвлечено от кибуц Нир Оз и беше върнато на собственичката му Рахел Данциг, чиито брат и съпруг бяха убити, докато бяха в плен в Газа. Кучето е изтичало към един израелски войник, който се изненадал, че то разпознава команди на иврит. Войникът поискал разрешение да отведе кучето в Израел и така Били прекарал Песах с неговото семейство. Впоследствие той го завел на ветеринар и се установило, че е чипирано. Семейството е издирвало Били с месеци, но е предположило, че кучето е било убито от терористите, както се случи с много други домашни любимци в кибуците.