ШОФАР ноември 2025

Лъжата за окупацията и войната срещу Израел (източник: All Israel News)

В днешните академични и медийни кръгове конфликтът между Израел и палестинците все по-често се представя през призмата на потисника срещу потиснатите.Израел е представян като предполагаемия потисник и окупатор, а палестинците – като жертвите. Тази рамка е не само подвеждаща, но и опасна: тя оправдава палестинското насилие, сякаш то е естествена реакция на потисничеството. Най-тревожното е, че тя оправдава „Хамас“, представяйки като „движение за съпротива“една джихадистка организация, чийто устав призовава за унищожението на Израел. Тази изкривена гледна точка позволява на мнозина да омаловажат и дори да оправдаят варварското клане на 7 октомври 2023 г. В основата на тази теза лежи един критичен въпрос: дали Израел наистина е „окупирал“ незаконно Западния бряг и ивицата Газа, както твърдят палестинците? Отговорът, когато се основава на историята, а не на идеологията, е „не“.

Планът на ООН за разделяне на Палестина от 1947 г.

През 2 век сл. Хр., след въстанието на евреите, ръководени от Бар Кохба, император Адриан променя името на римската провинция Юдея, включваща също така Самария, Идумея и Галилея, на „Сирия Палестина“, като същевременно прогонва голяма част от евреите в изгнание, разпръсквайки ги из цялата Римска империя. Император Адриан избира името „Палестина“, защото иска да унижи дръзналите да се разбунтуват евреи, наричайки територията им по името на древните им врагове - филистимците, въпреки че тогава те отдавна вече са изчезнал етнос. Не съществува никаква връзка между древните филистимци, които са морски народ от района на остров Крит, и днешните т.нар. палестинци, които всъщност са араби.

След разпространението на исляма, в продължение на векове земята, известна като „Палестина“, е слабо населена провинция под властта на Османската империя. В нея са заселени арабски племена, но еврейското присъствие, макар и с намалена численост, никога не е прекъснато. Марк Твен, който посещава Палестина през 1867 г., я описва така: „пуста земя, чиято почва е достатъчно плодородна, но е изцяло покрита с плевели – мълчалива, тъжна шир... Тук цари пустота... По целия път не видяхме нито един човек... Нямаше почти никакви дървета или храсти. Дори маслините и кактусите, тези верни приятели на безплодната почва, бяха почти напълно изчезнали“.

През 1800 г. еврейски имигранти, бягащи от преследване и погроми в Европа, започват да се завръщат в родината на своите предци, създавайки селскостопански общности и съживявайки земята. Араби от съседни региони също се преселват там, привлечени от новите икономически възможности.

След Първата световна война и разпадането на Османската империя Великобритания получава мандат да подготви Палестина за самоуправление. Въпреки че Декларацията на Балфур от 1917 г. потвърждава намерението на Великобритания да се създаде еврейска държава, по-голямата част от земята – почти 78% – е дадена на арабите, с което се създава съвременното Хашемитско кралство  Йордания. Останалите 22%, простиращи се между река Йордан и Средиземно море, са запазени за суверенна еврейска държава. След повече от 20 години на невъзможност да се справят с управлението на територията, британците предават проблема на ООН, която през 1947 г. одобрява план за разделяне на територията на две държави – еврейска и арабска. Евреите приемат плана, въпреки че получават много по-малко от предвиденото в Балфурската декларация, но арабите го отхвърлят. Пет арабски армии атакуват новосъздадената еврейска държава само ден след като първият премиер Давид Бен Гурион произнася Декларацията за независимостта на 14 май 1948 г.

В края на Войната за независимост Египет окупира Газа, Сирия окупира Голанските възвишения, а Йордания завзема централната част на страната (Юдея и Самария), изгонвайки 17 000 евреи и наричайки територията Западен бряг на река Йордан. Интересното е, че тогава дори ООН заявява, че Йордания няма законни права върху тази територия.

Шестдневната война от 1967 г: Изправен пред неизбежна инвазия от Египет, Сирия и Йордания, Израел предприема превантивни удари през юни 1967 г. След кратка, но победоносна шестдневна битка, еврейската държава установява контрол върху територии от трите страни – Голанските възвишения на север от Сирия, Газа и Синай от Египет, Западния бряг и Източен Йерусалим от Йордания – територии, в които живеят над 1 милион палестински араби.

Западният бряг (Юдея и Самария): Територията, която Йордания завзема през 1948 г., включва някои от най-святите места за юдаизма: Храмовия хълм, Хеврон, Гробницата на Рахил, Пещерата на патриарсите и Гробницата на Йосиф. Евреите са живели в тези райони в продължение на векове, докато през 1948 г. Йордания не ги прогонва. Международното право счита Западния бряг за „спорна“, а не за „окупирана“ територия, тъй като предишният контрол на Йордания никога не е бил признат от закона. Затова израелските общности там не са незаконни заселища, а възстановяване на еврейското присъствие в Юдея и Самария – библейското сърце на еврейския народ.

Газа:В резултат на Шестдневната война през 1967 г. Израел поема контрола над Газа. Споразуменията от Кемп Дейвид от 1978 г. се опитват да осигурят някаква форма на самоуправление за палестинците, живеещи там, но без успех. Споразуменията от Осло през 1993 г. също се провалиха, въпреки че Израел предаде контролa над Газа на Палестинската автономия (ПА) като част от споразумението, а през 2005 г. израелското правителство реши изцяло да се изтегли от Газа, като нареди на всички израелски заселници да напуснат територията. През 2006 г. жителите на Газа избират „Хамас“ за управляваща партия и до средата на 2007 г. тя вече има пълен контрол над ивицата. На 7 октомври 2023 г., когато „Хамас“ извърши бруталните кланета в Израел, Газа е под контрола на правителството на „Хамас“. През тези 18 г. вместо да използва парите, които Европа, САЩ, Катар, Иран и др. наливат в Газа за благосъстоянието на населението си, „Хамас“ строи подземни тунели, обстрелва израелските общности в южен Израел и радикализира жителите си.

„От реката до морето”: Дори някои да смятат, че Израел е незаконен окупатор на Западния бряг или на Газа, това не обяснява защо палестинците и техните поддръжници и симпатизанти по света призовават за унищожаването на цял Израел. Лозунгът „От реката до морето Палестина ще бъде свободна”, който се скандира на про-палестински демонстрации по света, е призив за геноцид над народа на Израел, тъй като визира цялата израелска територия от р. Йордан до Средиземно море. Обвинението, че Израел е окупатор, не се основава на факти, а е стратегия за неговото унищожение.

Заключение: Въпреки всички доказателства за повече от 3500 години еврейска история и присъствие в Земята на Израел, той е заклеймяван като окупационна сила не само в Западния бряг и ивицата Газа, но и в цялата територия на еврейската държава. Днешните Юдея и Самария са родното място на еврейския народ, който в продължение на хилядолетия е населявал тези територии. Не бива да мълчим пред това пренаписване на историята и демонизиране на Израел, защото враговете на истината няма да се спрат със Западния бряг и ивицата Газа, докато не постигнат целта си за унищожение на еврейския народ.

Как възвеличаването на мъченичеството подкопава исканията за палестинска държава? (източник: IsraelToday)

Палестинското общество не може да се развива, ако лидерите му учат населението, че най-висшето благо не е да се учиш, да създаваш и да градиш, а да убиваш или да бъдеш убит в името на политическата и религиозната борба. През 2015 г. фракцията „Фатах“ на Палестинската автономия  (ПА) обяви, че „мъченичеството за Палестина е съдба, която приемаме с желание и готовност“, а през 2020 г. заместник-председателят на ПА Махмуд Ал-Алул похвали мъчениците като „най-почетните и благородни хора“. Учебниците на ПА продължават да индоктринират децата с посланието, че най-висшият морален и религиозен дълг е да умреш за палестинската кауза, а не да живееш, учиш и градиш бъдеще.

Безкрайният списък на палестинските бежанци трябва да приключи

Няма друг случай в историята, при който бежанският статут се предава от поколение на поколение, като по този начин броят на палестинските бежанци продължава да расте, дори техните деца и внуци да са родени другаде и да са получили гражданство в друга държава. Ако хората искат разрешаване на конфликта между Израел и палестинците, то първата стъпка трябва да бъде премахването на т. нар. „право на завръщане“. Това трябва да започне с предоставяне на гражданство на т. нар. „палестински бежанци“, които от десетилетия живеят в Ливан, Сирия, Йордания и др., като по този начин се сложи край на наследствения им статут на бежанци.

В Газа, както и в Юдея и Самария, Ливан, Сирия и Йордания, палестинците, които все още се определят като бежанци, са вече пето поколение. Единствената арабска държава, която частично е натурализирала палестинци, е Йордания. Лидерът на ПА, Махмуд Абас, има йорданско гражданство и притежава луксозна къща там, но все още има статут на бежанец от гр. Цфат в северен Израел. Палестинците като цяло разчитат на помощта на ООН и страни-донори, за да запазят статута си на бежанци, докато арабските държави и другите участници, които желаят да продължат конфликта с Израел, ги третират като политически коз. Заслужава да се отбележи, че арабите, които останаха в Израел, когато пет арабски армии нападнаха еврейската държава през 1948 г., днес живеят като пълноправни граждани в демократичен Израел. Израелските араби, които съставляват 21 % от населението, се ползват с равни права и гражданство и се радват на просперитет, който надминава този на арабите в други части на Близкия изток, като много от тях са лекари, преподаватели, депутати, полицаи и др.

В същото време, след възстановяването на еврейската държава през 1948 г., евреите бяха изгонени от арабските страни, където бяха живели в продължение на стотици години, бяха подложени на погроми и отнемане на имуществото. Всъщност, след 1948 г., се осъществи своеобразен обмен на население: повечето евреи от арабските страни бяха изгонени от тях и дойдоха да помогнат за изграждането на новосъздадената държава Израел, докато много араби (тогава все още не се наричаха „палестинци“) избягаха от войната и заминаха за арабските страни. До 1948 г. около 900 000 евреи живееха в арабски и мюсюлмански страни – Мароко, Ирак, Иран, Египет, Ливан, Сирия, Тунис, Алжир, Йемен, Афганистан, Либия и др. Тези евреи никога не са били признати от ООН или от когото и да било за бежанци. Животът в Израел след 1948 г. е бил труден. Много хора са живели в палаткови лагери при тежки условия, но са се примирявали, научили са иврит, намерили са работа и са отгледали децата си, възпитавайки ги да ценят живота, а не в мъченичество.

За разлика от тях, палестинските бежанци са „вечни“ бежанци със специални привилегии, които предават статута си по наследство.Това е единствената група бежанци, за която през 1949 г. ООН създава специална агенция –„Агенцията на ООН за помощ и работа за палестинските бежанци“ (UNRWA), като „временна“ мярка, която се превърна в постоянна. Другите бежанци по света не получават такива привилегии; те се управляват от Върховния комисар на ООН за бежанците съгласно много тясно определение за статута на бежанец, който не е наследствен. Само сред палестинците бежанският статут се предава от поколение на поколение, като броят им расте, дори да получат гражданство другаде. Това означава, че дори американски гражданин може да бъде считан за палестински бежанец. Типичен пример: американският мюсюлманин милионер Мохамед Хадид, баща на пет деца, сред които две известни дъщери – модели, е класифициран от UNRWA като палестински бежанец. Хадид е роден в Назарет през ноември 1948 г. Семейството му се премества в Ливан, след това в Сирия и накрая се установява в САЩ. Това е пример за абсурдността на определението за палестински бежанец.

Оцелелите (източник: JNS, Israel Today)

Без съмнение кланетата на 7 октомври 2023 г. промениха завинаги живота на безброй израелци. Освен бруталните убийства и отвличания на заложници, терористите на „Хамас“ оставиха безброй хора с физически и емоционални белези. Но дори сред мрака е важно да празнуваме светлите моменти и да се наслаждаваме на малките радости.

Мишел Рукович, най-тежко ранената жена-войник на 7 октомври, оцелява след множество огнестрелни рани, причинени от куршуми и гранати. В продължение на 14 часа тя лежи в локва кръв в бомбоубежище. Когато спасителният отряд идва, те решават, че е мъртва, но в последния момент чуват шепота й. Борбата й за живот не свършва дотук. Мишел прекарва три месеца в кома, а когато най-накрая отваря очи, се изправя пред изцяло нова война: борбата да си върне тялото. Рехабилитацията е изтощителна, изпълнена с болка, неуспехи и моменти на съмнение. Днес обаче, противно на всички медицински прогнози, Мишел отново ходи. През цялото време нейният приятел, Ринат Касимов, остава до нея. През октомври 2025 г., две години след бруталните атаки, двамата се ожениха, отбелязвайки началото на нов съвместен живот. Историята на Мишел е пример за сила и кураж в лицето на неописуеми изпитания и ужас, за преодоляване на трудностите и намиране на радост, изцеление и бъдеще, което си заслужава да се празнува.

Ели Шараби беше отвлечен от дома си в кибуц Бе‘ери и беше държан като заложник в Газа до освобождаването му през февруари 2025 г. Едва след освобождаването си той научава, че съпругата му и двете му дъщери са били убити от „Хамас“. В книгата си „Заложник“, която излезе наскоро, Шараби споделя, че си спомня всеки момент от пленничеството си с ярки подробности.Шараби смело заявява, че семейството и приятелите му са се борили за него, „затова нямам право да лежа в леглото цял ден и да плача. Скръбта и загубата винаги ще бъдат част от мен до края на живота ми, но това ще бъде въпреки живота, а не вместо него“.

Наоми Хаймов е била млада съпруга и майка на две малки деца на 7 октомври, когато съпругът й Ахарон, шофьор на линейка, е бил убит, докато карал линейката си към близко населено място, за да помогне. Хаймов живеее с болката си в продължение на година и половина, когато сестрата на съпруга й я запознава с Авни Йосефи, който сега е неин годеник. След 7 октомври около 400 вдовици точно като Хаймов е трябвало да се справят със загубата, като 10 от тях са се омъжили повторно.

За съжаление не всички успяват да се справят със загубата и скръбта. На 10 октомври тази година, три дни след годишнината от бруталните убийства на приятелката му и най-добрия му приятел, един от оцелелите от клането на музикалния фестивал „Нова“, избра да сложи край на живота си. В деня на фестивала Роей Шалев е прострелян два пъти в гърба, докато се опитва да защити приятелката си Мапал Адам от терористите на „Хамас“. Въпреки усилията му, в този ден той губи Мапал и най-добрия си приятел Хили Соломон. Само две седмици след това майката на Шалев, която е била много близка с приятелката му, се самоубива. На 10 октомври 2025 г. 30-годишният Шалев беше намерен в изгорялата си кола, в която се е самозапалил. Няколко часа преди това той написал в социалните мрежи: „Моля ви, не ми се гневете. Никой няма да ме разбере и това е нормално. Искам само това страдание да свърши. Аз съм жив, но вътре в мен всичко е мъртво“, написа той.

Около 4000 души присъстваха на музикалния фестивал „Нова“, където „Хамас“ уби повече от 340 от участниците и взе още 40 за заложници. Миналата година 22-годишната оцеляла от „Нова“ Ширел Голан също се самоуби, след като в продължение на година се бореше с посттравматично разстройство. Бащата на Роей Шалев, Ронен, призова за по-професионално лечение, специално за семействата на убитите и оцелелите от фестивала. „Това са 4000 разбити семейства“, каза той.

Подкрепяна от Иран иракска групировка освободи студентката Елизабет Цурков (източник: All Israel News)

Студентката от американския университет „Принстън“ Елизабет Цурков, която е с израелско и руско гражданство, беше отвлечена в Ирак през март 2023 г., където е провеждала академични изследвания като част от работата си по докторска дисертация, посветена на изучаването на джихадистки групировки в Сирия и Ирак. Елизабет е влязла в Ирак с руския си паспорт и е била отвлечена от подкрепяната от Иран иракска групировка „Катаиб Хизбула“. Въпреки усилията на Израел и САЩ по издирването й в продължение на две години информацията за нея беше оскъдна. През март иракски официални лица предположиха, че Елизабет „може да е била прехвърлена в Иран“. Иракски официален представител заяви, че Ирак „не знае къде се намира Цурков“, добавяйки песимистично, че „е късмет, че тя все още е жива. Обикновено заложниците не оцеляват след разпитите“. В средата на септември иракският военен говорител Сабах ал-Нуман съобщи, че „след мащабни усилия в областта на разузнаването на 9 септември 2025 г. властите са успели да локализират и достигнат мястото, където е държана“. Впоследствие Елизабет беше освободена и върната в Израел.