27 януари - Международен ден в памет на жертвите на Холокоста
„Да помним, за да не се повтори“ – това е мотото на Международния ден в памет на жертвите на Холокоста, който се отбелязва на 27 януари – деня, в който през 1945 г. е освободен най-големият концлагер на смъртта „Аушвиц“. Този ден е определен от ООН през 2005 г. и се отбелязва както от светски, така и от религиозни институции, а от 2008 г. се отбелязва и в много от евангелските църкви в България (https://remember-holocaust.info/) През 1933 г. в Европа живеят около 9 млн. евреи в над 20 държави. В рамките на малко над 5 г. по време на Холокоста са избити 6 млн. от евреите в Европа, сред които и повече от 1 млн. деца. Единственото им „престъпление“ е било, че са евреи…
Кой не си представя в съзнанието си образи на измършавели трупове, както и планини от кости и пепел, когато чуе думата Холокост? Мнозина умират от болести и недохранване или от жестоки експерименти с хора, други e трябвало да работят до смърт или са били хвърлени в газовите камери на нацистката машина на смъртта и са изгаряни в крематориуми.
От пепелта на Холокоста се възражда държавата Израел, определена от ООН, (вероятно поради чувството им за вина, че са допуснали нещо толкова чудовищно да се случи), за „национален дом за евреите“, но всъщност - по Божия промисъл и обещание, пророкувано от пророк Исая преди хиляди години: „Кой е слушал такова нещо? Кой е виждал подобно на това? Възниквала ли е страна в един ден? Раждал ли се е народ отведнъж, както Сионската дъщеря: току-що се замъчила от родилни болки - и роди синовете си?!“ (Исая 66:8)
От началото на Холокоста през 1939 г. са изминали 85 г. На този ден, а и всеки път, когато се повдигне темата за Холокоста, често звучат думите „Никога вече“, произнасяни както от евреи, така и от неевреи, като един вид обещание да не позволим ужасите на Холокоста да се случат отново и то не само за еврейския народ. Затова се отбелязва този ден, затова има толкова много филми, книги, разкази на оцелели от Холокоста, за да помним и да не позволим да се повтори.
Преди почти четири месеца тази фраза зазвуча в Израел под нова форма, а именно: „Никога вече е СЕГА!“ Причината беше зверското клане, извършено от терористите на „Хамас“ на 7 октомври. В Израел наричат 7 октомври „мини Холокост“ и сравняват „Хамас“ с нацистите, защото въпреки всички войни, които Израел води за оцеляването си след възстановяването на еврейската държава през 1948 г., не е имало друг ден след Холокоста, в който да бъдат избити и то по-такъв брутален начин толкова много евреи - близо 1400 бебета, деца, жени, възрастни хора. Над 20 селища бяха напълно унищожени, а 240 души бяха отведени в плен в Газа, като 136 продължават да са в плен на „Хамас“, сред които и бебето Кфир, който преди десет дни стана на една годинка. Отново, както през Холокоста, цели семейства бяха брутално измъчвани, изклани и изгорени в домовете си, бяха обезглавени бебета и деца, стотици жени и момичета бяха изнасилени и поругани и отново "престъплението" им беше това, че са евреи.
Днес оцелелите от Холокоста и лагерите на смъртта са около 245 000, от които около 147 000 живеят в Израел – всички те вече на преклонна възраст. За съжаление някои от тях бяха убити от терористите, други бяха ранени и по чудо оцеляха, а някои станаха свидетели на отвличането на внуците си по време на бруталната атака. На 7 октомври терористите на „Хамас“ успяват да извършат това, което нацистите не са успели с Моше Ридлер. Моше е на 91 г. и на 11 г. успява да избяга от концлагер в източна Европа. Той е един от брутално убитите в кибуц Холит. 89-годишният Цви Солов оцелява през Холокоста в Полша и от 1959 г. живее в кибуц Нирим. Той преживява и атаката на „Хамас“, криейки се в дома си, но става свидетел на отвличането на своя съседка и сина ѝ. Като дете 89-годишната Цили Венкерт оцелява в гето в Молдова и е съкрушена от отвличането на внука си Омер, който е един от отвлечените младежи от музикалния фестивал. Тя вижда клиповете и снимките му в ръцете на терористите, които го влачат от бельо по улиците в Газа и се гаврят с него. „Как да живея сега, знаейки, че е в ръцете на убийци?“, пита тя. 88-годишната Рут Аран от кибуц Бе‘ери вижда как терористите убиват сина ѝ и отвличат внучката ѝ, заедно с още 6 души от семейството ѝ. Тя казва: „Всяка нощ сънувам кошмари, сънувам телата на избитите из кибуца. Вероятно не ми остава много да живея, но тези спомени ще останат с мен до края на живота ми“.
Това са само някои от стотиците оцелели от Холокоста евреи, които преживяват ужасите на 7 октомври. За тях атаката на „Хамас“ е още по-тежка и травмираща, тъй като прави кошмарите от детството им да оживеят отново. И все пак те намират сили да протегнат ръка на утеха на пострадалите – като Хана Гофрит на 88 г., която е ужасена, когато разбира, че стотици деца в нападнатите кибуци е трябвало с часове да се крият под леглата и в гардеробите, за да не ги намерят терористите. „Спомените за това как аз трябваше да се крия с дни в гардероб във Варшава преди 80 г. ме връхлетяха отново“. Хана е написала книга, наречена „Пеперудата“, в която описва преживяното през Холокоста и как си е представяла, че е пеперуда и лети, докато се е криела от нацистите. На специална среща с деца от кибуците, преживели атаката на 7 октомври, Хана прочете части от книгата си, насърчавайки ги децата, че въпреки ужасите, които са преживели, те могат да намерят радост и да имат щастлив живот.
85 г. след Холокоста по целия свят отново се чуват призиви и се предприемат действия за унищожението на евреите и почти няма държава в света, където евреите не са обект на антисемитски атаки както вербални, така и физически.
Нападението на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. доказа, че и днес крайната цел на антисемитизма е изтребването на евреите. Едва ли има християнин, който може да постави под съмнение факта, че зад антисемитизма, зад омразата към евреите и стремежите към тяхното унищожение стоят демоничните сили на Сатана. Сатана мрази Израел от момента, в който Авраам повярва на Бога и Бог избра чрез него и чрез потомството му да се роди Месията на Израел и Спасителя на целия свят – Исус Христос. Въпреки многобройните опити за унищожението на еврейския народ от страна на египтяни, перси, вавилонци, филистимци и много други преди идването на Исус, за които четем в Стария завет, Сатана не успя да предотврати раждането на Месията. Но и след това Сатана продължава да се опитва да унищожи еврейския народ, както направи чрез Холокоста, но отново се провали.
Днес целта му отново е да унищожи Израел, за да осуети връщането на Месията, за когото Бог е обещал, че нозете Му ще стъпят на Елеонския хълм, „а на Давидовия дом и на ерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление; и те ще погледнат на Мене, когото прободоха; и ще плачат за Него, както плаче някой за едничкия си син“ (Захария 12:10).
Божието Слово е категорично в Йеремия 31:35, 36, че еврейският народ ще престане да съществува само ако изчезнат слънцето, луната, звездите: „ако изчезнат тези наредби отпред Мене, казва Господ,тогава и Израилевото потомство ще престанеда бъде довека народ пред Мене“.
Въпросът към нас и към целия свят е дали ние днес ще си спомняме и оплакваме загиналите евреи от Холокоста, но ще осъждаме живите евреи от нашето време, които се борят да предотвратят повторението на подобни зверства? Или ще имаме смелостта да признаем болката и страданието, причинени от това варварско нападение? Ще можем ли да разберем ужаса и решимостта на Израел да защити народа си, особено след като е известно, че в „Хамас“ все още има хиляди, които са готови на всичко, дори да жертват собствените си деца, само и само да избият повече евреи?
85 г. след Холокоста разбираме ли какъв е призивът към нас днес? Разпознаваме ли шанса си да покажем, че сме се поучили от миналото? Не можем да върнем миналото, но можем да помогнем за оформянето на настоящето и бъдещето: чрез думите си и още повече чрез това, което правим и което показва животът ни.
Песен:
https://www.youtube.com/watch?v=1nkUjgtdDPk
ЩЕ ВДИГНА ГЛАВА
Сега вървя по пътя на настоящето като дете, което върви към забравата,
ръцете ми са протегнати с молба за помощ, за да продължа пътуването с теб, а отстрани цветята сякаш са загубили своята идентичност
и търсят лъч светлина, който да им помогне, още една малка глътка вода от изворите на мъдростта, която ще им донесе надеждата.
Ще вдигна глава, ще вдигна очи към хълмовете в далечината
и гласът ми ще се чуе като вик, като молитва на човек
и сърцето ми ще извика „откъде ще дойде помощта ми“?
Сега минавам между нови пейзажи, стъпките са толкова бавни, какво има там, което не е тук?
Попитах един минувач „Какво пазиш в сърцето си“ - старец, чието минало лежи на гърба му, оглежда се и търси своя свят,
когато настоящето е толкова трудно… Той не казва нито дума.
Ще вдигна глава към утрешния ден…
Ще вдигна глава, ще вдигна очи към хълмовете в далечината
и гласът ми ще се чуе като вик, като молитва на човек
и сърцето ми ще извика „откъде ще дойде помощта ми“?
Ще вдигна глава...
